Петър Краевски

Седяха под асмата и пиеха бира. Ставри, Дончо и Страхил. СДС-то на махалата – така им викаха. Бяха като някаква сакрална абревиатура на квартала. Отличителен знак. Местна забележителност. Най-верните инвеститори в малката икономика на „Веселото кебапче”.

Групичката им никога не променяше състава си, макар постоянно да се разпадаше на различни формации – 2:1, 1:2, а най-често 1:1:1. Ако все пак някога постигаха единодушие, то обикновено бе, когато трябваше да се поръча по още една биричка.

- Марче, донеси от същата! – извика Страхил през рамо. От полумрака на гаража се показа русокоса женица и подаде три стъклени бухалки.
Наляха си. Златистата течност се разплиска из халбите с весело „фшшш”, завихри се на мехурести въртопи.

- Няма политици в тая държава, няма! – изпъшка Страхил и натопи мустаци в бирената пяна. По хайдушките космалаци на лицето му полепна бирен памук, втечни се и започна да капе върху мравуняка между плочките.

- Гледайте! Това се казва мравешки потоп! – ухили се Дончо като сочеше паникьосаните животинки. Страхил вдигна халбата и отля два пръста в мравешката дупка.

- Излезе им късмета! – закиска се Дончо. – Наздраве за пиянството на мравуняка!
- Наздраве! – на свой ред изфъфли Ставри, па отпи юнашки.
Мокри мравки заизлизаха на светло като оставяха лъкатушещи дири след себе си.
- Няма политици в тая държава, няма! – въздъхна Страхил. – Ей тия хайвани имат повече акъл от нашите дипломати!
- Не си прав, баце! – сряза го Дончо с глухия си тенор. – Политиците хептен нямат акъл, нали Ставри?
- Ъхъ. Особено сме зле по националния въпрос! – намеси се оня и запали цигара за авторитет.
- Аз по националния въпрос си имам стратегия! – рече Страхил с интонацията на човек, който има досие в ДС.
- Ти ли бе? Я стига! – закикотиха се другите.
Силите на масата се пренаредиха в конфигурация 1:2.
- Трайте малко! – изръмжа Страхил. - Я ми кажете кой е българският идеал?
- България до Охрид! – ревна Ставри.
- България на три морета! – писна Дончо.
- Не, младежи, не! На четири! – дяволито се усмихна Страхил. Печелеше психологическо преимущество. Отново бяха всеки срещу всеки.
- България на четири морета? И как ще стане това?
- Много просто. С помощта на Глобалното затопляне.
Ония двамата се оцъклиха като препили с евтина бира.
- Слушайте как ще стане всичко! – наежи се Страхил. - Връщаме си Кремиковци. Повишаваме производството на пушек, вредни емисии и аерозоли. Получава се парников ефект.
Температурата на стратосферата се повишава с няколко градуса. Това е достатъчно, за да започне бурно топене на полярните шапки. Айсбергите за нула време се превръщат в H20. Вдига се нивото на Световния океан. С трийсет метра. С шейсет метра! Може и повече. По закона на скачените съдове водата нахлува в Средиземно море и залива Беломорска Тракия чак до южните склонове на Родопите. До граничната бразда. И те ти, булка, България на Бяло Море!

- Верно, бе! – сепна се Дончо. Ставри все още гледаше с недоверие, но еквилибриумът решително се накланяше в полза на Страхил – 2:1.
- След това започваме да се разширяваме в посока изток-запад. – отсече той и гълдукна половината халба.
- Как?
- Ще пратим една раздрънкана флотилия към Босфора. В корабите – чакъл и цимент. Догоре! По пътя флотилията, разбира се, ще потъне от самосебе си. Така ще задръстим Дарданелите. Ще ги запечатим като язовирната стена Асуан!
- Виж ти! – облещи се Ставри. На масата се възцари крехък консенсус. Страхил се надвеси над чашите и продължи:
- Тогава започваме да източваме Черно море с гигантски секретни помпи. Водата ще я транспортираме с тръби до сръбската граница. Оттам я пускаме по наклона. На юго-запад! Посока - Връшка чука, Кружевац, Нови Пазар. „Река бликна!”, ще кажем на плавите и докато се усетят Сърбия ще се разпадне на малки островчета в Адриатическо море.
Ония двамата се оживиха.
- Браво!
- Южния поток в действие! Хи-хи-хи...
Страхил поклати глава.
- Да. Но това не е всичко. Черно море ще го изпомпваме, докато бреговата ивица стигне на стотина километра от Одеса. Най-много сто. Трябва да оставим малко вода между нас и руснаците, все пак. Заради идеала - България на три морета!
- Ура, патриоти! И наздраве!
- Наздраве!
Отпиха.
- Страхиле, ама нали каза, че ще бъдем на четири морета? Какво ще правим със северната граница? – поинтересува Дончо напук на идиотския си фалцет.
- Много ясно кво! – Ставри го изгледа с поглед на стратег. – Глобалното затопляне ще вдигне нивото на Северния ледовит океан. Полша и Скандинавските страни ще останат на дъното. Ако щат да си строят наколни жилища, тяхна си работа. Важното е, че водата ще стигне до северните склонове на Карпатите. Тогава пращаме една речна флотилия към Виена. Корабите – с пясък и чакъл.
- И потапяме корабите?
- Позна. Малко след Будапеща. Задръстваме Дунава. Получава се разлив. Реката тръгва по гънките на местността, отклонява течението си на север - покрай Карпатите, покрай Карпатите, докато се влее в Северно море. Румънците, преди да разберат, ще се окажат на българска територия.
- Супер!
- Еваларка, баце!
- Наздраве!
Допиха.

Мравките под тях, вече изсъхнали от бирения потоп, се изнасяха в индийска нишка на северозапад. Ставри, Дончо и Страхил ги наблюдаваха безмълвно и безизразно като всеки си мислеше за нещо друго.
- Марче, донеси от същата! – извика по някое време Страхил през рамо и пусна дълга плюнка върху мравешката колона от бежанци.
- Бирата свърши. – чу се откъм гаража. – Хайде, ще мета.
Фирмата на „Веселото кебапче” изгасна.
- Няма оправия в тая държава, няма! – измърмори СДС-то на три гласа, тегли една майна на международното положение и се разотиде по живо по здраво.

Петър Краевски