След завършването на университета бях разпределен да започна работа във военен завод; всъщност хората сами ме поискаха. Качеството на тогавашното военно разузнаване ме впечатли – като си гледах оценките от следването, нямаше много логика. Но, очевидно, професионалистите си имат свои методи, недостъпни за широката публика. Или просто на никого не му се ходеше там.
Впрочем и аз самият не горях от кой знае какво желание – наложи се първо представителят им да ми разкаже, че само при тях ще се сблъскам с най – модерните у нас технологии и ще се изградя като истински специалист – а после добави, че плащали значителни надбавки над заплатата. Помислих и реших, че искам да се изградя.

Но дори и военните заводи не бяха отминати от широко разпространеното по това време ходене на бригади в помощ на селското стопанство. Предполагам, че сега подобно мероприятие би било наречено социална отговорност – а тогава си го смятахме за чиста идиотщина. Само че никой не ни питаше.
Цивилните ходеха на бригада през седмицата, а военните – макар и доста по – рядко – в почивните дни. „Напливът” беше толкова голям, че се ходеше по специален график – да не би някого да го пропуснат и да се обиди. Накрая дойде и моят ред.

Случи се така, че точно тогава имах личен ангажимент и пуснах един ден отпуск. Началникът на отдела обаче каза да не се правя на интересен, скъса молбата ми и нареди – добре, утре си свърши работата, а на бригада ще отидеш в неделя – с военните. Не беше много обичайно, но нали – да не се почувствам пренебрегнат – уредиха го.

....В неделя рано сутринта се качихме в автобуса – лейтенанти, капитани, майори и аз, скрит на последната седалка. Групата се командваше от полковник, политически офицер. Автобусът потегли към Балкана, където на шестдесет киломентра от завода имаше някакво забутано ТКЗС, на което помагахме.

Отначало всички бяха доста сънливи, после живнаха и започнаха да разменят клюки на доста … военен език. Пълни глупости – кой къде с кого се напил, но ми надуха главата. Тогава изведнъж полковникът стана и напомни на другарите офицери ( така си викахме тогава), че в автобуса има цивилен и да бъдат така добри да внимават какво говорят, а най – добре изобщо да си затварят устите. Всички млъкнаха и ме загледаха с неприязън, а аз се престорих, че спя.

След час и половина криволичене по разни горски пътища стигнахме до мястото, а то – едно огромно поле, леко наклонено на една страна. Предполагам, че е било най – голямото равно място в Балкана – изглеждаше поне колкото игрище за голф. Цялото беше покрито със снопове слама, леко навлажнени от дъжда и тежки като пиратски сандъци.
Нареждането бе да ги натоварим на ръка в камиони.

На мен ми се падна да работя в двойка с един капитан. Отначало аз бях на камиона, но когато изтървах и третия сноп на главата му, наложи се да се сменим. Обаче хвърлянето към него също не ми се удаваше добре и екипът ни почна да изостава.

Дойде полковникът и попита за причината. Отговорих, че сноповете са много тежки. От каросерията на камиона капитанът се обади, че изобщо не били толкова тежки, а просто на мен ръцете ми били наврени не знам къде си и на какво изобщо ни учели в тези университети...
Полковникът го погледна внимателно и попита това ли е начинът армията да се изразява по адрес на цивилните граждани на страната и на младото поколение в частност. Капитанът бързо отговори, че не е и се извини. Так и не успях да му обясня какво точно сме учили.

После полковникът се опита да вдигне един сноп, не можа и реши, че наистина са прекалено тежки. Поне повече от допустимото според Кодекса на труда. Капитанът отново отвори уста да възрази, но навреме се сети, че за него никакви кодекси не важат и не каза нищо.

Тогава ме пратиха да кося. Дали инструментът беше нещо менте, или капитатът все пак бе донякъде прав – порязах се на първото точене. Впрочем, никой не ми беше казал, че дръжката трябва да е забита в земята – очевиден пропуск в Охрана на труда. Полковникът ме помоли инцидентът да си остане между нас.

Превърза ме един лейтенат от медицинските войски и бе решено до края на деня само да нося вода с туба от близката рекичка – като за целта разработиха специален маршрут по края на полето и го маркираха с клони. За всеки случай предупредиха и шофьорите на камионите да внимават за мен.

Точно в 12:00 дойде полковникът и нареди да оставя тубата и да си почивам един час. Офицерите наоколо също почнаха да гледат с надежда, но полковникът ехидно ги попита дали си мислят, че и на война някой ще им прави прекъсвания…?
Те посърнаха.

Лежах си един час под сянката и гледах как офицерите работят. Скоро разбрах защо робовладелците толкова са харесвали съответния строй и не са искали нито капитализъм, нито социализъм. И така си беше доста добре.

Когато почивката ми свърши, отново тръгнах към рекичката – бавничко, понеже бях ранен, нали помните? Пълних вода, лових раци, дълго гоних една костенурка и докато се усетя, стана 17:00. Върнах се обратно и видях , че колегите – офицери продължават да се правят на древноегипетски роби. Полковникът ми махна отдалеч с ръка, посочи часовника си, а после най - близката сянка. Тоест – работния ти ден е свършил, почивай докато тия тук приключат. Кимнах и отново се опънах на тревата.

След малко под предлог да пие вода дойде моят бивш партньор – капитанът. Попитах го не иска ли да използваме случая да му разкажа какво точно съм учил в университета.
„Няма нужда – тежко въздъхна той – явно каквото трябва си го научил. Слушай, а не можеш ли да се оплачеш на полковника – защо те държи на работното място извънредно? Така де, вместо да си идеш къщи да изкъпеш и да си починеш, висиш тук под тази дебела сянка…? Кажи му, че може да настинеш.”
„Нищо няма да му кажа. Щом трябва, значи трябва. Няма само вие да се правите на мъже, я? Все някак ще издържа. Хайде, бягай, че гледай още колко слама има неприбрана..”

Е, два часа по – късно все пак тръгнахме обратно. Този път не се наложи полковникът да прави каквито и да било предупреждения – всички ( освен мен ) бяха прекалено уморени, за да говорят. А аз предпочитах да си мълча.

....Няколко месеца по – късно било решено да се даде военен чин на племенника на известен тогавашен политик ( имаше подобна практика за обещаващи млади специалисти). И за да не се дразнят хората, решили да предложат на още няколко души, та никой да не помисли, че само заради оня… Попитаха и мен.
Е, заплатата на практика се удвояваше, но пред очите ми веднага изникна огромното напечено от слънцето поле, покрито със снопи слама…. Поклатих глава и отказах.

От което спечелих не само аз, но предполагам - и родната армия. А това е важно, понеже тя ни пази и изобщо….

http://timurcommandos.blogspot.com/2009_08_01_archive.html

Евалла!!!